Постинг
28.01.2009 00:10 -
Да остана незабележим - удобство или драма
Раждаш се сам. Започваш да вървиш по своя път. Отново сам. През това време се запознаваш с много различни хора. Някои от тях ти стават приятели, други - врагове. Евентуално срещаш и любовта. Учиш, работиш, създаваш семейство. Отглеждаш деца, внуци, правнуци.
И накрая умираш. Сам.
Това е кратката история на човешкия живот.
Съществува и дълга версия, не по-различна от тази. В нея обаче няма как да не се спомене човешката жажда за успех, себедоказване и стремежът да бъдеш забелязан.
Като дете искаш да имаш много другарчета за игра.
Растеш. Искаш да си сред "готините хлапета".
Проявяваш таланти. Търсиш одобрение и възторг в очите на другите.
И тук идва ред на любовта. Останеш ли незабелязан от нея, всичко постигнато до този момент като че ли губи смисъл. И точно обратното - срещнеш ли я, сякаш всички врати пред теб са отворени.
В училище, в службата, сред приятели... винаги се опитваш да изтъкнеш предимствата си.
Но сякаш хората около теб намират по-голямо поле за изява, често биват ценени повече от теб, въпреки, че ти си по-добър, те биват забелязвани. През това време ти скромничиш и чакаш в сянка, надявайки се, че ще дойде и твоят ред, че ще покажеш на света какво можеш.
Един ден поглеждаш в огледалото и виждаш, че си пропилял времето си в криене и чакане на признание и да те забележат. Отсреща те гледа твоето остаряло Аз и си казваш: "Какво обърках, къде сгреших? Как и кога стана това?"
Какъв е изводът?
По-добре да си забележим, дори да не си готов за това, отколкото цял живот да се гласиш и готвиш и да изпуснеш шанса си.
Още ли искаш да си незабележим?
И накрая умираш. Сам.
Това е кратката история на човешкия живот.
Съществува и дълга версия, не по-различна от тази. В нея обаче няма как да не се спомене човешката жажда за успех, себедоказване и стремежът да бъдеш забелязан.
Като дете искаш да имаш много другарчета за игра.
Растеш. Искаш да си сред "готините хлапета".
Проявяваш таланти. Търсиш одобрение и възторг в очите на другите.
И тук идва ред на любовта. Останеш ли незабелязан от нея, всичко постигнато до този момент като че ли губи смисъл. И точно обратното - срещнеш ли я, сякаш всички врати пред теб са отворени.
В училище, в службата, сред приятели... винаги се опитваш да изтъкнеш предимствата си.
Но сякаш хората около теб намират по-голямо поле за изява, често биват ценени повече от теб, въпреки, че ти си по-добър, те биват забелязвани. През това време ти скромничиш и чакаш в сянка, надявайки се, че ще дойде и твоят ред, че ще покажеш на света какво можеш.
Един ден поглеждаш в огледалото и виждаш, че си пропилял времето си в криене и чакане на признание и да те забележат. Отсреща те гледа твоето остаряло Аз и си казваш: "Какво обърках, къде сгреших? Как и кога стана това?"
Какъв е изводът?
По-добре да си забележим, дори да не си готов за това, отколкото цял живот да се гласиш и готвиш и да изпуснеш шанса си.
Още ли искаш да си незабележим?
Търсене
За този блог
Гласове: 35